Да кажем, че ми се случи да открия своя г-н Идеален точно така.
Съвсем случайно.
Сега съм щастлива и влюбена и мъркам покорно в краката му.
Вече имам всичко. :)
Казват, че със всяка измината година напред във времето....Интернет запознанствата ще изместват реалните такива.
Заради липсата на свободно време...заради сбоводата на общуване в нормална обстановка ли....не знам....Но виждам че това все повече се превръща в реална тенденция.
Дали го одобрявам.
И да и не.
Има хора които в нормалното общуване f2f , не се справят толкова добре ...отколкото когато улавят мислите си на клавиатурата. И други - които в социална среда в нормален разговор , имат лекотата да предават много по-изтъчено и финно мислите си и да постигат реални цели.
Едно е сигурно....каквото и да се говори тук , ако липсва реален контакт ....всичко си остава виртуално.
Независимо от броя оргазми които си получил...чатейки си с този човек.Не зависимо от най-красивите думи които си чул/а....за себе си.
Това все още не е истинското.
Дори и да има химия....дори и да има тръпка....дори и да се влюбиш....
необходим ти е реален конткакт...
Любовта от разстояние не е творение на интернет, ако и последния да е масов източник и генератор на това явление. Имало е времена, когато е нямало виртуален свят и хората пак са се обичали по такъв начин. Сещам се за Халил Джубран и Мей Зияде и техните „Любовни писма”. Двамата са се познавали единствено от кореспонденцията си и тяхното творчество. Никога не са се виждали реално, той живее и твори в Америка, а тя в Кайро. И въпреки това кореспонденцията им продължава цял живот, както и тяхната любов. Странна, може би особена любов, непонятна за простосмъртните. За някои любовното чувство е желанието да я превърнат в ежедневие, да се случи „яли, пили и се веселили, народили им се деца, внуци и доживяли дълбоки старини” (ала дори и в „Спящата красавица” никой не пише за семейните караници, рутината, разделите и прочие банализми съпътстващи нормалните човешки връзки). За други любовта е обречено състояние на невъзможност да бъдат заедно, далечно, непостижимо, идеализирано чувство. И тъкмо поради тази невъзможност любовта се превръща в стремеж и копнеж по несбъднатото. И няма мяра да кажем кой вид любов е по-истинския...
Не винаги консумираната, изживяната и надживяна любов са пример за истинската или другата да обявим за лъжовната и измамната. Много ще кажат, че ако любовта е истинска остава за цял живот. Да, остава, в спомена, в душата, в забравата, в мимолетните хубави и лоши мигове. Или в болката и тъгата. Или пък в желанието да обичаш отново и отново, така сякаш никога не си бил нараняван. Или тъкмо поради него.
Сега се сещам и за половинвековното обожание на един мъж към една жена в „Любов по време на холера” на Маркес. Един летен ден, когато и двамата са на преклонна възраст, един папагал обръща света и те се осмеляват да изживеят своите чувства на преклонните 70 години. И четейки човек му идва ту да се усмихва, ту да пророни сълза...не само за тях, а може би за себе си самия...
Профил
Вход
